Елка Няголова за Силвия Павлова в списание Знаци

Елка Няголова за Силвия Павлова в списание Знаци

Представяме Ви емоционалното есе на Елка Няголова, посветено на пейзажната живопис на Силвия, което тя подготви за третия брой на списаниети за литература и изкуство „Знаци“.

Емоционалните и смислови фалити нерядко бележат светоусещането на днешния човек. Опровергани от времето ценности. Липса на нови рождества идеи. Пренаситеност от всякакви цивилизационни експерименти. Войни и неразрешими регионални конфликти. Тъмни ъгли между две пресечки на планетата в които е притихнал човешкият дух – недоверчив, покрусен, с ограбени илюзии, с ампутирани мечти, обезверен и забравил думата „Надежда”, тъжно усмихващ се над крепежното понятие „Любов”…

При такъв психологически статус на днешния човек съответно е и изкуството, което той създава и което е своеобразно отражение на целокупната човешка душа. Все по-вагнеровски става колоритът при съвременните художници от различните географски ширини, с малки изключения по посока на светлоструйна цветност. Все по-формални стават и търсенията на днешните артисти, които „спасяват” своето вдъхновение в носталгията и романтиката на древните културни пластове, или пък отиват в другата крайност, затваряйки се в личната самодостатъчност и във формалистичните творчески игри на пресътворяването…

Силвия Павлова

Когато попаднах на картините на младата художничка Силвия Павлова, се усетих като телепортирана в друго време и пространство. Озовах се в прекрасния свят на приказното и митичното, на легендата и всемирната човешка мечта, осветила внезапно с празнична колористика смрачнените брегове на оболения от страдания отделен човек, а и огледално откликващия на това вселенски дух.

Калейдоскопичните, с декоративен естетски привкус видения на Силвия Павлова действат на сетивата ни така, като че ли сме попаднали след монотонен сив дъжд. Сякаш направо сме в съня на малката Ида и нейните цветя. „Изобарно” изградените полета на цветовата игра дават възможност на авторката да отрази южната вулканичност на нашата чувствителност. Да „разлисти” емоционалните пластове на балканския човек, на старата българска душа, люляна от исторически превратности, но и осенена от Божията воля да бъде едновременно страдална, но и благословена от звездна орис. Душата следва извивките на нашата народна песен, на шевицата и притчата, на легендата и мистичната християнска екзистенциалност. Пейзажната живопис на Силвия Павлова разкрива шепота и духовните знаци на българската пръст. Едновременно с това, носи и космогонията на Рьориховата философия, идваща от далечния или птичи поглед към изображението. Детайлите са обрани и скрити, оставени са условните силуети и внушения.

Живописта

Картина след картина, а не ни напуска усещането, че това е една иреална живопис, по-скоро живопис на душата, в която го има и коренът, и върхът, и надеждите и вярата, и облата извивка на загатната обител. В тези картини „диша” непроизнесената молитва, изтръгната от душата на отлъчил се от света исихаст, чийто поглед разсъблича дърветата, разцъфтява тревите и храстите, кара реката да пребледнее като влюбено момиче, разтопява снежните шапки по върховете, преплита ръцете на човеците и ги учи как да се обичат. Тези картини често нямат конкретен адрес, те са от неконкретно място, но имат дъх, дух и плът. Понякога те са фантастично отвлечени, друг път – притихнали пред новата приказка за пораснали, която художничката с търпение и мечтателен призив за празник ни разказва. Една иванмилевска съзерцателност и романтично посвещение на прекрасното има в кода на тази живопис. Има още онази „вселюбов”, за която говореше Достоевски…

Сюжетите

Сюжетите – богато орнаментирани и здраво завързани за старата българска люлка, въпреки следването на безусловната европейска модерност, носят и изконните ценности за човешкото присъствие в земната чакалня. Една романтична душа наднича оттам, понесла в багажа си легенди и поверия, приказки и броилки, до и следхристиянски екстази, православни притихвания и космическо ехо, любовни обричания и мистика. Всяка картина на Силвия Павлова следва музиката на южната ни задъхана земя. Навярно и затова празникът в нейните видения не е като припламващ и бързо угасващ бенгалски огън, а е като наричане над купела на новопокръстения, когато простата свещица до дъно осветява душата, преди изричането на последните сакрални думи: „В името на Отца и Сина, и Светаго духа…”

Елка Няголова

Мария Русева – Двойна фантазия

Мария Русева – Двойна фантазия

Мария Русева

Мария Русева

Мария Русева за „Двойна фантазия“ – съвместна изложба на Стоян и Силвия Павлови

За Стоян Павлов – Лисо

„Разказвали са ми моряци, че на корабите за далечно плаване има картини само на  планини, поля, гори и градини. Лисицата знае това и със своята каравана плава  умело  сред природата – по ручеи, сенки, здрач и ясно слънце. Плава безхитростно, не люлее пейзажа, избягва бурите. Затова елени, човеци, коне, дървета и не изгорялата воденица стоят непоклатимо спокойно и топло – като гоблени на стената  във варосана къща  с дъх на греяна ракия. Връзката на кораба – каравана с морското пътешествие е във водните бои, които използва Лисицата.

Невероятно! Нали? Художникът е изобразил всеки детайл от пейзажа с тези толкова капризни и- своеволни бои….скулпторът Стоян Павлов ги е укротил с точността на четката – длето и е постигнал невъзможното! С водните бои той е създал твърдина и плътни обеми.

Нишката, която свързва  баща и дъщеря в тази двойна изложба, е в безкрайната приказка, където и двамата  плават-всеки със своя свят. И двамата – естествени и наивни като  всички артисти!

За Силвия Павлова

С преливащ талант Силвия Павлова успява да изтъче, обагри и раздипли  структурата на пейзажа на женските фигури, на хълмовете и короната на дърветата.

Тя наднича  под тревите,интересува се  от пътуващите сухи дървета,които се огъват като мачти от вятъра. Или благоговее пред зреещия  плод между  крехките момински ръце. Стомни, слънца, ракли, отровни ябълки, божества  и даже писмена от старинни платнени книги – всичко това може да се открие в нейната живопис.

Изумително! Но няма какво да се чудим! Най-древният жест  на човека – художник не са дългокраките ловци, които танцуват по стените на пещерата за победата над мамута, нито полегналите едрогърди богини на плодородието. Най-древното изкуство  е съшиването, сплитането и изтъкаването. Първата черга, първата бродерия върху престилката, цветовете и свещените знаци – човек, слънце, луна и звезди – всичко това е направено от жената. И Силвия безпогрешно плава в тази изначална същност.

Обичам  тази художница, която ме възторгва, която сякаш на игра улавя забравени притчи  и сънища от минали животи. Може би минали мои животи, може би ваши, може би ничии….но там мога да видя  слепите жени как тъкат и припяват на Великия слепец, който се възхищава на хубавата Елена заедно със старците  от Троя…..докато първият лиричски поет е Сафо, както основателно твърди Езра Паунд. И така- всички ние сме плод  на въображението, а не на труда!

Пред нас е тържеството на една Двойна фантазия  и радостта, че можем да сме съпричастни!!! Значи сме живи! Да бъдем колкото е възможно по-добри и по-малко да се страхуваме от смъртта, докато съзерцаваме картините  на Силвия и Стоян Павлови.

На добър час!“

Мария Русева

Дневникът на Ева от Виржиния Николова

Дневникът на Ева от Виржиния Николова

”Дневникът на Ева” е изложба за сътворението, пътя ни един към друг и портите на съзнанието, които често остават затворени. Тя разкрива част от естетиката на новото време. Разкрива стремежа и смелостта на младия човек да бъде такъв, какъвто се вижда в мечтите си.

Упоен от динамичното ежедневие, в което живееш, готов да си тръгнеш преди да си дошъл, желаещ невъзможното, заради идеята, че няма да го получиш. Ти все пак избра да бъдеш тук на място, където Сюрреализъм и Сецесион си подадоха ръка. Тази динамична експозиция е откровението на художничката Силвия Павлова.

Това е изложба за Началото, от което често се страхуваме, но и нетърпеливо очакваме. За възнамерените неща и радостта от любимия човек. За смелостта да дадеш без да очакваш да получиш. Изложба за всички онези трепетни моменти, с които рисува сърцето ти, когато обича.

Почерпила сила от Дървото на живота, което извива  клони в бурен танц, опиянено, че не е само. Пресякла времевите граници, търсеща Контакт тук е  Истината. Тя е гола и кокетно е полегнала в ложето си от цветя, намигайки закачливо на Времето. Красива и прелъстителна това е съвременната целеустремена жена готова да обърне гръб на миналото, да победи настоящето и да сънува бъдещето.

Обединени от различни знакови системи и единични маркирани пространства, който градят общото цяло платната вкарват теб наблюдателя в неописуема съзерцателност. Ритмични и чувствени те задават въпроси и дават отговори. Поели частица История, за да я превърнат в Съвременна митология носеща духа на съзиданието.

Картините на Силвия Павлова са стихиен колорит облечен в силни цветове, материя и мисъл, един необичаен поглед върху обичайните неща, Eдна галерия от образи, който затвърждават усещането, че само сред другите ние сме самите себе си.

Виржиния Николова/ изложба живопис „Дневникът на Ева“ в галерия „Триадис“

Красимира Алексиева – Експанзията на цветовете

Красимира Алексиева – Експанзията на цветовете

Есето на Красимира Алексиева – „Експанзията на цветовете“ с което тя откри самостоятелната изложба на Силвия „Ракли и музика“.

„Сред младите софийски автори Силвия Павлова стои като скъпо екзотично цвете. Още с първите си изяви тя впечатляващо наложи своя строго характерен фигуратив. Една дълбинна еротика и поетика неуловимо, но сигурно плете невидима мрежа около зрителя. Невъзможно е да останеш индиферентен пред феминисткия огнен копнеж на тези картини. В пищната джунгла на цветовете човек губи контрол над сдържаността и златната среда. Вакханалията на възможно най-силните и контрастни тонове създава мощно електрическо поле, активиращо неочаквани, бурни емоции у зрителя. В същото време природният усет и вкус на авторката подчинява и съчетава изключително умело и удачно експанзията на цветовете, за да възпроизведе естествената им хармония, възможна единствено в живата природа. Умелото вплитане на апликации в структурата на картините създава обтекаема обемност на фигуратива.

Творчеството на младата авторка е подчинено на ярко емоционалната еклектика на няколко свята – Балканите, Ориента, Афро-Америка и въображението и фантазията й сноват като неуморни пчели из тези територии, за да напълнят питите на картините с възможно най-уханния и прекрасен мед.

Удивителен е този млад, изобразителен свят и дано Силвия Павлова остане вярна на таланта си, вярна на страстта и интуицията, които я правят нещо ново в изкуството на времето ни.“

Красимира Алексиева / изложба живопис „Ракли и музика“ в галерия „Възраждане“

Приказка без край от Мария Русева

Приказка без край от Мария Русева

Мария Русева

Мария Русева

Есето „Приказка без край“ е вдъхновено от творчеството на Силвия Павлова и написано от режисьорът и литератор Мария Русева.

„Пред вас е светът на Силвия Павлова – млада и смела художничка.

Тя е висока, стройна и модерна. Жива и неочаквана. Създава картини и графики, рисува шалове, ах, какви понесени от рози и копнежи шалове. Прави скици за костюми и декори, вае пластики. Но мълчи. Мълчи, и когато е надвесена над линиите на бъдещата дреха, и когато права, с часове полага цветовете и откроява тайнствени пространства с върха на четката. Затова си позволих да си представя какво би казала тя за себе си. Защото ме грабнаха нейните картини и голямата й дарба ме зарадва.

Вярно е, че критиците виждат какви ли не символи, школи, боравят с термини- обеми, композиции, сюрреализъм, сецисион, африкански маски, индиански профили- жестове и нюанси от три континента… Тя би започнала с онази кротка мъдрост на една прочута Лисица: „Ето  моята тайна. Тя е много проста – истински се вижда само със сърцето.“

Да рисувам

Очите ми са пъстро зелени. Възможно е и на Ева да са същите. Да рисувам, за мен означава да откривам, да правя видимо  всичко, което вълнува сърцето ми. Означава да му дам форма, цвят, движение, пространство и остана вярна на ритъма и пулсацията. Да оставя свободно да се преливат тоновете, да се отдръпват сенките и да подсилват голотата на вплетените тела. А името на една картина идва от само себе си, въпреки че сърцето говори без думи. Така казват. Но само ТО ни диктува. Художникът е един писар на сърдечните озарения с вечно зелени очи, вперени в стомната на изгрева. Така веднъж дръзнах да нарисувам сърцето…А всяко сухо, стърчащо с лакти и клони  дърво е едно превъплъщение на Шива или на някой друг бог, зависи от осветлението и гледната точка.

Очаква ви вълнуваща разходка….Там в залеза е полегнала “Не кръстената”…Около нея ще танцуват през нощта русалки, имами, индиянки, гейши, старци и копринени шалове. Любовни тайни и съновидения ще ви придружават по пътя. А на сутринта червената стомна до плодовете на масата ще бъде пълна.

Там, зад “Портата” се е скрила голямата Лисица- учителя. Там пустините са бременни с пясъчни рози, а градините след дъжд очакват пчелите и берачите на картини и така се навлиза в тази приказка без край.“

Мария Русева / 2009

Pin It on Pinterest