Излиза новият брой на списанието за литература, изкуство и общество „Знаци“, което от 13 години пътува към 23 страни в света. По покана на главният редактор Елка Няголова, в рубриката за изобразително изкуство – АТЕЛИЕ, гостуват пейзажите на Силвия Павлова. В тази рубрика през годините са представяни едни от най-значимите български автори като: Емир Стойчев, Димитър Киров, Никола Манев, Стоимен Стоилов, Димитър Лалев, Енчо Пиронков до най-младото поколение.

Елка НяголоваПонастоящем Елка Няголова е директор за Балканите на МАПП (Международна асоциация на писателите и публицистите), основател и председател на Славянска литературна и артистична академия и член на Съюза на българските писатели. Тя е автор на 16 книги, а нейни стихове са превеждани на руски, украински, английски, немски, френски, сръбски, полски, румънски, гръцки, хърватски, румънски и др. езици. Носителка е на 11 престижни национални литературни награди, както и на руските ордени: „Мих. Ломоносов”, „Гр.Державин”, „Грибоедов”, Златна значка на Съюза на писателите на Русия, връчени за духовния й принос в укрепване на двустранните културни контакти между двата народа.

Представяме ви част от материала в рубриката АТЕЛИЕ на списание „Знаци“.

Ето думите на Елка Няголова, като специалист по художествена критика за пейзажната живопис на Силвия:

„Емоционалните и смислови фалити нерядко бележат светоусещането на днешния човек. Опровергани от времето ценности; липса на нови рождества идеи; пренаситеност от всякакви цивилизационни експерименти; войни и неразрешими регионални конфликти; тъмни ъгли между две пресечки на планетата; в които е притихнал човешкият дух – недоверчив, покрусен, с ограбени илюзии, с ампутирани мечти, обезверен и забравил думата „Надежда”, тъжно усмихващ се над крепежното понятие „Любов”… При такъв психологически статус на днешния човек съответно е и изкуството, което той създава и което е своеобразно отражение на целокупната човешка душа. Все по-вагнеровски става колоритът при съвременните художници от различните географски ширини, с малки изключения по посока на светлоструйна цветност. Все по-формални стават и търсенията на днешните артисти, които „спасяват” своето вдъхновение в носталгията и романтиката на древните културни пластове, или пък отиват в другата крайност, затваряйки се в личната самодостатъчност и във формалистичните творчески игри на пресътворяването…

корица на списание "Знаци"
Водещата корица

Затова когато попаднах съвсем случайно (дали човекът не е измислил тази дума, за да не се усеща неспасяемо безсилен да разбере света?!), та, когато попаднах на картините на младата художничка Силвия Павлова, се усетих като телепортирана в друго време и пространство, в прекрасния свят на приказното и митичното, на легендата и всемирната човешка мечта, осветила внезапно с празнична колористика смрачнените брегове на оболения от страдания отделен човек, а и огледално откликващия на това вселенски дух. Калейдоскопичните, с декоративен естетски привкус видения на Силвия Павлова действат на сетивата ни така, като че ли сме попаднали след монотонен сив дъжд, направо в съня на малката Ида и нейните цветя. „Изобарно” изградените полета на цветовата игра дават възможност на авторката да отрази южната вулканичност на нашата чувствителност, да „разлисти” емоционалните пластове на балканския човек, на старата българска душа, люляна от исторически превратности, но и осенена от Божията воля да бъде едновременно страдална, но и благословена от звездна орис; и душата следва извивките на нашата народна песен, на шевицата и притчата, на легендата и мистичната християнска екзистенциалност… Пейзажната живопис на Силвия Павлова разкрива шепота и духовните знаци на българската пръст. Едновременно с това, носи и космогонията на Рьориховата философия, идваща от далечния или птичи поглед към изображението… Детайлите са обрани и скрити, оставени са условните силуети и внушения. Картина след картина, а не ни напуска усещането, че това е една иреална живопис, по-скоро живопис на душата, в която го има и коренът, и върхът, и надеждите и вярата, и облата извивка на загатната обител… В тези картини „диша” непроизнесената молитва, изтръгната от душата на отлъчил се от света исихаст, чийто поглед разсъблича дърветата, разцъфтява тревите и храстите, кара реката да пребледнее като влюбено момиче, разтопява снежните шапки по върховете, преплита ръцете на човеците и ги учи как да се обичат…

гръб на "Знаци"
Задна корица

Тези картини често нямат конкретен адрес, те са от неконкретно място, но имат дъх, дух и плът, понякога са фантастично отвлечени, друг път – притихнали пред новата приказка за пораснали, която художничката с търпение и мечтателен призив за празник ни разказва… Една иванмилевска съзерцателност и романтично посвещение на прекрасното има в кода на тази живопис. Има още онази „вселюбов”, за която говореше Достоевски… Сюжетите – богато орнаментирани и здраво завързани за старата българска люлка, въпреки следването на безусловната европейска модерност, носят и изконните ценности за човешкото присъствие в земната чакалня… Една романтична душа наднича оттам, понесла в багажа си легенди и поверия, приказки и броилки, до и следхристиянски екстази, православни притихвания и космическо ехо, любовни обричания и мистика… Всяка картина на Силвия Павлова следва музиката на южната ни задъхана земя. Навярно и затова празникът в нейните видения не е като припламващ и бързо угасващ бенгалски огън, а е като наричане над купела на новопокръстения, когато простата свещица до дъно осветява душата, преди изричането на последните сакрални думи: „В името на Отца и Сина, и Светаго духа…”

Елка Няголова